Какво означава да си планински водач – един различен поглед

„От малък съм такъв – търся рисковете, търся начин да полетя“.

Какво означава да си планински водач?

Аз не се занимавам много с туристи. Основно ходя да помагам, понякога на "Школата по алпинизъм и катерене". Планински водач съм. Това съм учил. Бил съм и на практика в Шамони, в училището за гидове, но сякаш не е моята работа. Друга философия имам за планината. Бих си изкарвал хляба от планината само като атлет на някоя фирма, иначе не. Ходя да помагам, а в същото време цял живот съм водач на свръзка. Тоест когато ходя с партньорите си, така или иначе, винаги аз водя, с редки изключения, разбира се. 

Гидовската работа е много опасна работа. Едно е да бъдеш в партньорство с партньор, в което и двамата сте адекватни и сте катерачи с определените умения за това изкачване, отколкото с клиент. Клиентът разчита изцяло на тебе. Той може да не знае един възел как да си върже. Факторите са безброй. Рисковете са много повече. Не случайно в Алпите загиват цели свръзки на гидове с клиенти. Постоянно загиват. Там има една доста черна статистика. Просто е прикрита. Много сериозен бизнес е. И сякаш наблюдавайки ги толкова години (аз ходя в Алпите постоянно), сякаш им е писнало на тези, които са по-възрастни. Виждам как с нежелание ходят. Карат се на хората, викат им, писнало им е от всичко. Той познава маршрута ей така – на сън да го бутнеш. Ще ти каже всяка стъпка и всяка хватка къде е. Толкова добре го познава. Те са минавали по стотици пъти по тези маршрути. Ужасно им е писнало. Не искам и на мене това да ми се случи. 

В същото време ми харесва да уча хората. Именно заради това може би, цял живот съм с определена група хора, когато ходя да се катеря. Дали ще е в Алпите, дали ще е тук събота и неделя – на Враца, на Мальовица, отивам с някой по-неопитен и се катерим. Реално той ми е като клиент. Такива са му знанията, но впоследствие ако катерим повече, той почва да се научава. И аз съм бил така – тръгнал съм с по-опитните. Това е, мисля, начинът на развитие, обаче го правиш някак си по-благородно. Хубаво е по-някакъв начин да се заплаща това, но то може да се заплаща по друг начин. 

Моята философия просто е по-различна. Не виждам лошо в това, че хората взимат пари за тая работа, но моето виждане е по-различно. Предпочитам да помагам на познати и приятели, които искат да се занимават с това. В такива случаи защо да им взимам парите? Те могат да ми станат партньори, могат да станат по-добри от мене.  

От друга гледна точка – да започнеш да изкарваш пари от планината – ти я експлоатираш по някакъв начин. Ние не стига, че експлоатираме природата, така или иначе, защото и в града е било природа някога, ако продължим да експлоатираме и планината, тя ще ни накаже рано или късно. Някаква такава философия имам. 

Много съм мислил да се занимавам само с това, обаче стигам винаги до мисълта, че когато се превърне в работа, тогава чистата авантюра с планината се губи. Всеки път, когато отида да помагам на някого като планински водач, винаги ми е напрегнато. Не ми идва да се забавлявам.

Сега отидох в Гърция. Не бях ходил в тази планина – Олимп. Изкатерихме се по една стена на Стефани – около 200 м., то няма по-големи там, де. Качихме се след това слязохме и отидохме на северозападната стена на Митикас. Там по един ръб се изкатерихме пак около 200 м. Силно казано е катерене, най-трудното беше към 4-та, 5-та категория. Ето това е щастието. Ето това е да усетиш планината – да си в нея, да си бърз. И аз реално пак съм водач с Петьо – партньор ми е, но аз през цялото време го третирам като водач. Все съм отпред. Когато съм с клиент, по същия начин се движа. Менажирането с въжето между водача и клиента е същото като с партньора ми реално. Само че тогава не върша това като работа. Аз не го правя за пари и когато се кача на върха, поемам въздух, наслаждавам се. Друго е чувството. А когато взимаш пари, морално се чувстваш отговорен. Не че ако, недай си Боже стане нещо, и така няма да ми е тежко, но поне ще знам, че не съм получил нищо в замяна. Правя го заедно с партньора. Носим кръста сами – един за друг. И самата авантюра е съвсем различна. Докато когато е като работа, нещата са различни. Мен ме е страх от гидовската работа. 

Защо избра да се занимаваш с това, преди да стигнеш до всички тези изводи?

От малък съм такъв – търся рисковете, търся начин да полетя. Човек се стреми цял живот да полети, независимо в какъв смисъл. Аз буквално търся начин да полетя – на който и връх и на която и стена да се кача, само гледам и си представям как ще се науча да летя с уингсют. Много искам да летя. Мислите ми са все там. Едно нещо като ми влезе в главата и рано или късно се случва. Малко нещата при мен се забавят, но винаги са получават. 

Спомням си как като деца ходехме на Бяла река да се къпем във вировете и аз се качвах на някоя скала и се хвърлях и въобще не се замислях. В училище се катерех по прозорците и ходех по первазите. Имаше един пилон, където вдигаха знамената. Беше висок до третия етаж на училището. Аз се спусках от него. Дивак истински!

Няма да забравя една случка. Беше януари месец ’96. Тогава едни казанлъшки алпинисти загинаха на Карловското пръскало. Катерили по лед, паднала лавина и ги затрупала. Тогава на игрището на училището кацна хеликоптер и взе спасителите. Аз ахнах. Помислих си искам и аз да бъда такъв. Оставих топката, пък до тогава все футбол играех. Макар че дядо ми е работил 40 години на връх Ботев и е бил алпинист някога, до последно той не ми даваше да се занимавам с това, защото знаеше какви са рисковете. Обаче като кацна този хеликоптер и дойдоха хората с червените дрехи, с раниците и с пикелите, ние, децата ахнахме. Казах си: „Искам и аз да съм такъв“ и започнах да разпитвам, но никой нищо не ми казваше. 

Станах осми клас и се замислих какво ще уча, къде ще уча – майка ми дава едни съвети, дядо ми дава други съвети, а аз видях една реклама по телевизията за училището за планински водачи и реших: „Ще стана алпинист!“. Дядо ми и майка ми бяха против, но аз реших, че ще уча там. Тропнах с крак и край! Това беше положението. Видяха се в чудо и ме заведоха на приемния изпит. Той беше на стената в училището – дълга 8 м. Аз не се бях катерил никога. Отидох там, вързаха ме на въжето. Трябваше да се изкатеря до горе. Изкачих се и почнах да откатервам, но ми викнаха: „Не! Пускай се!“. Скочих и Минко (ръководителят) се хвана за главата. Попита: „Не те ли е страх?“. Аз му казах: „От какво да ме е страх, нали ме държите с въжето?“. Оказа се, че точно такива хора им трябват. 

Какви хора са туристите, с които работиш?

Интересно е това, че всеки идва в планината по различен повод. Ако зададеш на десет човека един и същи въпрос защо го правят, получаваш десет различни отговора. Може би това е най-интересното. Защото основно клиентите не са тръгнали просто на туризъм, ами са по-екстремни хора. Всеки го чувства по неговия си начин и всеки го прави от различни подбуди – един го прави да доказва нещо на себе си, друг го прави да преодолява страховете си, трети го прави да докаже на света нещо, четвърти го прави да докаже на колегите си нещо, пети – на жена си... Но най-интересни са ми били амбициозните клиенти – виждаш колко много не може, колко много не е подготвен, колко много го е страх. В същото време когато му кажеш нещо да направи, той отговаря: „Не, не! На мене така ми е по-добре“, без въобще да иска да те чуе. Ако го оставиш така, това е момент, в който можеш да рискуваш себе си.  Трябва да имаш много правилен подход към всеки един. Трябва да му покажеш, че тук шефът си ти. 

Същото е и с трудностите – когато видят ужасно много трудности и искат да се откажат, трябва да ги мотивираш по някакъв начин. Много лесно се отказват хората. Отказват ги страхът и трудността. Трудно им е да се преборят със себе си, да кажат: „Не аз мога да го направя, затова съм дошъл, защо не се наслаждавам на тая планина, какви неща виждам, нали затова го правя“. А те просто казват: „Не, дотук съм и се връщаме“. Тогава трябва да си психолог. Казвам им: „Гледай сега, седни ей там, пуши една цигарка, почини си“. После му казваш: „Не се ли чувстваш сега неудобно – ти пушиш цигари, а пък аз нямам бира. Кажи ми има ли справедливост?“. И по някакъв начин се мотивират хората. 

Определено повечето го правят, за да преодолеят някакви лични страхове. Включително и тези, които уж не са ми били клиенти – не са ми плащали, но реално са ми клиенти – имам такива партньори и партньорки, с които съм изкачвал какви ли не стени, включително и гаджета. Доста интересни ситуации е имало. Когато ти се наруши зоната на комфорт и излезеш силно извън тая зона на комфорт, страхът почва да надделява над всичко. В някои случаи са изпадали в паника. Тогава хората блокират. Ако е партньор е по-различно. Тогава горе-долу го познавам и знам за какво мога да разчитам на него.

Какво ти дава планината?

Когато стоя в града, в София, все едно ме е хванал Ковид – не мога да дишам, задушен съм и като изляза и тръгна по планината, само някъде да се кача на високо и да погледна хоризонтите и дробовете ми се отварят и си поемам въздух и вече съм излекуван. Разни хора, разни идеали – свят такъв – стана модерен, стана луксов. Хората искат колкото се може по-лесно да е, а то всъщност е по-трудно, без да го осъзнават. 

Продукта е добавен къ списъка с желани.
Продукта е добавен за сравняване

Този сайт използва  "бисквитки". „Бисквитките“ ни помагат да подобрим нашите услуги.
Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването им.

Повече информация.