ИЗГУБЕН(А)

От Калоян Захариев
Калояне, ти спиш!

Мария стоеше пред мен, боса в снега. Носеше дънки и тениски. Зелени, разбира се. Любимия ѝ цвят На тънката ѝ шия блестеше късче кехлибар, пленено в сълза от сребро.

-Здравей, мила – казах и избърсах скрежта от очите си. – Липсваше ми.

Протегнах ръка към нея, но тя се отдръпна. Босите ѝ крака оставиха плитки следи в дълбокия сняг. Тънките ѝ пръсти се заиграха с кехлибарената висулка. В красивите ѝ кафяви очи гореше тиха молба.

-Трябва да се събудиш! Сега!

-Но…

-СЪБУДИ СЕ!!!

Отворих очи. Леденият повей ме блъсна като чук. Залитнах и ударих гръб в скалата. Облаци сняг ме обвиха, а студът захапа кожата ми през пластовете термозащитно облекло. Избърсах скрежта от очилата. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Часовникът на китката ми показваше 30 градуса под нулата. Ръкавиците и ботушите ми сякаш бяха пълни с лед.

-По дяволите – казах и виещият вятър отнесе дъха ми.

Гърдите ми веднага се напълниха със студ. Отворих уста в опит да глътна повече от редкия въздух. Маската ми беше замръзнал от влагата на собствения ми дъх. Размърдах пръсти. Едва ги усещах. С повечко късмет нямаше да загубя никой от тях. Понаместих раницата си колкото да прогоня от измамните пипала на смъртоносния сън. Болката, която ме гризеше бързо отстъпваше място на пълната безчувственост.

Планината ме убиваше.

„Движи се, момче – прошепна в ухото ми Бидхя Дахап – шерп, стар като света. – Само така оживяваш в планината.“

Вдигнах крак и стъпих в снега. Хлътнах до коляното, залитнах и паднах на четири крака. Вятърът ме заблъска с вой и ме обви в облаци сняг.

Бедния Бидхя. Петдесет години оцеляваше в снежни бури, лавини и студ. Загина в Катманду, на път за градската болница, където го чакаше новородения му правнук. На кръстовище го блъсна хлапак, заблял се в смяната на радиостанциите в раздрънкания си Опел Корса.

„Животът има странно чувство за хумор, момчето ми“ – засмя се веднъж Бидхя, който не вярваше в никой бог, а само на себе си.

Джипиесът примигваше готов да изгасне. Прибрах го в канадката си, изправих се и загазих през снега. Вятърът не спираше да вие и да ме блъска, в опит да ме изтика към ръба на склона, отвъд който зееше 700 метрова пропаст. Облаците сняг ме обгръщаха и на моменти не можех да видя и ръката пред лицето си.

Стъпка… залитане… стъпка… залитане… стъпка… залитане…

Вятърът ревеше като освирепяло животно. За миг разкъса снежния облак и разкри гола, сива скала на няколко метра вдясно. Върху нея се жълтееше следа от спрей, оставена от неизвестна добра душа.

„Пропуснеш ли маркера – умираш – каза Бидхя, когато първия път бяхме стигнали дотук. Показа ми белите си зъби в широка, топла усмивка  – Ама това не е причина да се тревожиш .“

Вдигнах поглед нагоре. Ако времето бе ясно оттук можеше да се види Покрива на света. Еверест бе само на 400 метра над главата ми. Трябваше да свия надясно покрай жълтия маркер и да продължа нагоре по ледения склон. Само че бурята бе в разгара си и всяка крачка нагоре щеше да ме убие.

Заобиколих рида и продължих през снега. Нямаше маркировка, нямаше знаци. Само сняг, лед и студ. Болката вече се бе стопила. Сънят натискаше очите ми и ме подканваше да ги затворя за миг. Можех да се подпра на онази скала и да почина. Само за пет минути. Там е завет. Пък и нямаше за къде да бързам.

 „Не тук, не сега“ – упорито повтаряше глас в главата ми, а в мислите ми блестеше кехлибарена висулка на тънка, бяла шия.

За малко не се спънах в мъжа. Лежеше по лице в снега, в подножието на каменна стена, чезнеща високо в снежната буря. Снегът бе започнал да го скрива. Носеше яркочервена канадка и син панталон. Беше затиснат от тежка раница. Свлякох се на колене и извадих пикела. Ръката ми трепереше толкова силно, че увих здравата лента около китката си два пъти. Срязах презрамките на раницата и я избутах от гърба на мъжа. Тя се изтърколи настрани и изчезва сред снежната мъгла.

Разчистих с пикела леда около тялото. Изтръпналата ми ръка неволно се отплесна и острието се заби в бедрото на мъжа. Стоманата разряза панталона и изскърца по вкаменената плът на мъртвия.

-Съжалявам, друже – изпъшках. – Няма да ме издадеш, нали?

Франсоа Арно Жилда, роден и израснал в Намюр, 34 годишен, мъртъв от 17 години, предпочете да замълчи и слава Богу. Беше паднал от 90 метра височина при опит да изкачи Еверест в чисто и ясно време. Залитнал докато се опитал да направи снимка на върха.

Смъкнах от гърба си носилката и неволно въздъхнах от облекчение.  Един воденичен камък по-малко. Избутах тялото върху нея с пъшкане.

Боже, толкова ми се спеше. Бях уморен. Бях смазан. Бях унищожен. Не чувствах ръцете и краката си. Не чувствах мускулите си. Целият ми свят беше пълен с лед и сняг. Студът бе проникнал в тялото ми, в душата ми, в сърцето ми. Исках да съм у дома,  в България. В онова малко добруджанско селце, до старата, олющена домашна печка, която бумти, пълна с дърва. Исках майка ми да ми даде чаша какао и да разроши косата ми, както когато бях дете. Исках да усетя аромата на кафето, което баща ми току-що бе сварил в очуканото медно джезве, подарено му от циганин-копанар още преди да се родя. Исках да чуя недоволното мърморене на брат ми, че пак него карат да чисти снега пред вкъщи и радостния лай на Мима, която подскачаше и играеше в преспите.

„Не тук, Калояне, не сега“ – прошепна Мария в ухото ми.

Отворих очи. Лежах проснат върху замръзналия труп на белгиеца. Дори не си спомнях кога съм закопчал двата колана. Вдигнах поглед нагоре, но видях само снежна мъгла. Еверест бе някъде там, високо над мен. Усещах, че ме гледа. Знаеше, че съм единственото човешко същество, което не се страхува от него. Той не ме мразеше. Не се опитваше да ме убие. Аз бях просто буболечка, която се катери по колосалната му снага, твърде дребна и жалка, за да бъде дори досадна. Просто ме бе оставил на съдбата ми.

-Следващия път пак ще имаш своя шанс – казах и ледът нахлу в дробовете ми.

Метнах самара на носилката и загазих през снежната мъгла и виещия вятър. Часовникът на китката ми показваше минус 37 градуса. Бях сам насред бурята, затиснала най-високия връх на планетата. Вървях през снега, а самарът се забиваше в раменете ми сякаш се опитваше да отчупи късове от замръзналата ми плът. Носилката се плъзгаше с хрущене след мен и ме дърпаше ме назад като котва.

„Не тук, не сега… не тук, не сега…“ – пулсираше в ума ми, докато местех крак пред крак.

Хлътвах в сняг, хлъзгах се на лед. Ботушите ми дращеха по оголената от вятъра скала. Облаци сняг ме обвиваха. Очилата ми бяха заскрежени, маската ми бе покрита с лед. Пластовете дрехи върху тялото ми са бяха превърнали в броня, скърцаща от студа.

Вятърът плъзгаше сняг и лед по зъберите наоколо съскайки сякаш Смъртта точи косата си.

…Стивън…

Спрях и носилката ме перна по глезените и за малко не ме събаря на леда.

… ъде си…

…тук…

Гласове? В това време?

„Планината не обича да пуска никого, момчето ми. Алчна е тя – шепти Бидхя докато сърбаше чаша чай в Южния базов лагер, а младите алпинисти наоколо са наострили слух, за да чуят стария шерп. – Вземе ли те, завинаги оставаш в нея. Тялото ти, душата ти, гласът ти… всичко е нейно.“ 

За миг снежната буря се разкъса и пред мен изскочи човек. Блъснах го и той залитам. Вкопчих ръце в червената му канадка, за да не падне. Лице, скрито зад заскрежена маска, се взира в мен.

-Какво правиш тук, идиот такъв? – изкрещях, за да надвия воя на вятъра.

Алпинистът с червената канадка посочи напред. Сякаш чакала този момент виелицата се разкъса. На три метра от нас, паднал на колене стоеше друг алпинист. Бе облечен в синя канадка, а на гърба му стоеше заледена кислородна бутилка.

-Стивън… - разнесе се измъчен женски вик иззад заскрежената маска. – Той иска… - и посочи нагоре към снежната буря, изпълнила небето.

Нагоре. Към върха. Към Еверест.

Онзи в синята канадка се изправи на крака и продължи напред. Жената направи една крачка след него, но я стиснах за ръката. Канадката ѝ бе толкова замръзнала, че хрущеше под ледените ми пръсти.

-Остави го! – креснах, а студът остърга гърлото ми през маската ми.

-Но той…

-Мъртъв е! Забрави за него!

Виелицата ни връхлита с рев и Стивън изчезва сред облаците сняг. Още един мъртвец по склоновете на Еверест. Дръпвам жената и я бутам натам откъдето е дошла.

-Върви – крещя колкото глас ми е останал. – Върви или ще умреш!

Часовникът на китката ми изпищя. Настроил съм алармата да се включи, когато температурата падне до минус 40 градуса. Това означаваше само едно – Смъртта вече беше наточила косата си.

Жената тръгна бавно през бурята, а аз - до нея. Закачих за колана ѝ  собственото си осигурително въже. Това означаваше, че или и двамата ще живеем, или и двамата ще умрем.

„Не тук, не сега“ – шепнеше познат глас в ухото ми и някъде далеч-далеч блестеше сребърна висулка.

Жената пристъпваше бавно пред мен, а аз я бутах всеки път, когато спираше. Отзад лениво се плъзгаше носилката с мъртвеца. Виелицата продължаваше да беснее с неземния гняв, който само една природна стихия можеше да изпитва. Ледът отдавна е прогризал дрехите и кожата ми и сега се опитва да стигне до всяка клетка. Ще успее, знам. Студът винаги печели, това поне научих в планината.

Жената залитна. Хванах я под мишниците и я бутнах напред.

-Върви, идиотко! Спреш ли, убиваш и двамата ни! – реввам в ухото ѝ.

Не знам дали ме чу, но все пак продължи да върви. Снегът под краката ни не искаше да свършва. Воят на бурята стана оглушителен и сякаш самата планина трепереше под краката ни. Вятърът донесе далеч грохот. Някъде, може би от близкия Лхотце, се бе сринала лавина. Стотици тонове сняг се плъзгаха по естествените скални корита, помитайки всичко по пътя си. Още помня лавината от април 2014 година, която почти помете Лагер 2. Тогава снегът смаза шестнадесет души, до един непалски шерпи. Познавах петима от тях, Бог… ако Той въобще е в тази планина… да ги прости.

Далечния грохот, който успяваше да надвие дори воя на виелицата, затихна. С повечко късмет никой не бе загинал, въпреки че в планината късмета е нещо, на което не можеш да разчиташ.

„Не спирай… не спирай… не спирай… не спирай…“ – продължаваше да шепне глас в главата ми, който смътно прилича на моя.

Толкова ми е студено, че вече дори смъртта няма значение, стига студът да си отиде. Боже, защо…

„Продължавай, любов моя, не спирай“ – топлия дъх на Мария погали ухото ми и две малки, нежни ръце обвиваха раменете ми.

Снегът под краката ми изведнъж се спусна надолу . Шейната с мъртвия се плъзна настрани, скърцайки по ледената кора, самара прерязва раменете ми и ме събори на земята. Жената изпищя, когато опънах осигурителното въже. Носилката се понесе надолу. Забих ботуши в снега, но самара ме повлече надолу. След мен оставаше бразда в снега. Жената пищеше и се мяташе по снега над мен, драскайки с ръце в опит д се хване за нещо. Един ботуш ме ударя по тила и пред очите ми избухнаха звезди. Ледът хрущеше под нас. Покрай  мен прелетя гола скала. Протегнах ръце към нея. Вкочанените ми пръсти не се свиха и я изтървах. Камъкът ме удари в гърдите и ми изкара дъха.

-По дяволите! – изсъсках, но нямаше кой да ме чуе.

Измъкнах пикела от раницата си и яростно заблъсках по снега в опит да улуча проклетото въже, което продължаваше да ме дърпа след носилката.

„И сто мъртъвци не струват колкото един жив“ – прошепна уморен Бидхя в спомените ми, докато за пореден път се опитва да ме откаже от мисията, която рано или късно щеше ме убие.

Острието на пикела улучи въжето и го преряза. Шейната се плъзна надолу по склона, сред скали, стърчащите като зъби на древно чудовище и виелицата лакомо я погълна. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Гледах сивкаво-бялото небе, затиснато от снежната буря. Разкъсващата умора, която е изпълнила всяка клетка от тялото ми започваше да се отцежда. Трябваше само да полежа още няколко минути в снега и щях имам достатъчно сили, за да… жената с писък се плъзна по ледената кора покрай мен. Осигурителното въже се опъна и ме повлече надолу. Забих пети в снега и колана се вряза болезнено в кръста ми. Осигурителното въже се опъна и жената спря смъртоносното си плъзгане по склона. Докато се изправях ставите ми скърцаха.

Жената лежеше по корем и само облачето пара, което се издига от маската ѝ показваше, че още е жива. Хванах я за заледената канадка и я изправих на крака. Залитна като парцалена кукла и я подпрях на рамото си. Сякаш воденичен камък ме притисна.

-Чуй ме, идиотко – изсъсках в лицето ѝ. – Или вървиш с мен, или те зарязвам тук и умираш в снега!

Жената вкопчи ръкавици в презрамките на раницата ми. Облачето пара излизаше на тласъци от маската ѝ. Нямаше сили да говори, но все още имаше воля за живот.

-Хайде, движи се!

Аз водех, а тя се влачеше след мен.  Около нас виелицата само ставаше по-свирепа. Електронния термометър на часовника ми показва минус 41 градуса.

„Таман за слънчеви бани“ – помислих си и ако имах сили сигурно щях да се засмея. 

Склонът бе измамно полегат. Снегът на места беше покрит дебела ледена кора. Тук-там стърчат голи скали, които измамно пазят завет. Спряхме за няколко секунди до една, която наричаха Спирката на Кирякос. Жената прегъна колене, за да седне, но я дръпнах и я изправих на крака. Посочих ѝ пукнатина на нивото на очите, където стоеше вклинен пикел. Жената само кимна и се залюшка в опит да стои права под напора на вятъра, който се отъркваше в скалата и ни хапеше с ледени зъби.

На тази скала преди двадесет години беше спрял да почине гръцкия алпинист Кирякос Георгио. Бе оставил пикела си в пукнатината докато си поеме дъх, а после беше заспал. Смъкнах тялото му до Базовия лагер миналата година, за да може синът му – вече голям мъж – да положи баща си до гроба на майка си. Две десетилетия алпинистите бяха почивали до замръзналия труп на път за върха.

Дръпнах жената за рамото и тя затътри крака след мен надолу по склона. Снежната буря за миг се разкъса и ни показва Лагер 4. Купчината палатки бяха разхвърляни из скалната площадка. Повечето бяха скрити под преспи сняг. До една от тях грееше фенер – единствената светлина сякаш на хиляди километра околовръст. Осигурителното въже се опъна и за малко не ме събори на земята. Жената бе паднала на колене. Вдигнах я, преметнах ръката ѝ през раменете ми и я повлякох към палатките. Сняг и лед скърцаха около краката ни, а виещия вятър ни блъскаше в лицата сякаш се опитва да ни избута по-далеч от лагера. Облаците сняг го скриваха от погледа ни, но не спирах да вървя. Жената ме притискаше като воденичен камък и всяка крачка с нея беше мъчение. А палатките бяха толкова близо. Трябваше само да я бутна и тя щеше падне на снега. Тогава щях вървя много по-леко. Никой нямаше да ме види. Само поредната ледена смърт на метри от спасението…

Стиснах я по-силно през ръста и продължихме заедно през снежната буря. Направихме крачка, после още една, и още една, и още една… и вече газехме сред палатки, полузарити в снега. Пред нас гореше фенера. Стоварих вледенени пръсти върху снежната стена, обвила голямата жълта палатка. Отвътре се разнесоха стреснати гласове и след миг грейна фенер. Палатката се отвори и ни лъхна блажена топлина. Силни ръце подхванаха жената и откъснаха от мен. Паднах на колене в снега.

-Божичко – чух далечен глас, в който разпознавам английски с тежък немски акцент. – Това онези двамата американци ли са?

Нечии ръце ме издърпаха в палатката. Проснах се по лице на земята. Не усетих болка. Виждах само нечии крака, обути в ботуши. Американката е просната сред няколко празни спални чувала. Смъкнали са маската ѝ и виждах едно почервеняло лице. Две празни сини очи гледаха тавана на палатката. Бяха смъкнали вледената канадка и гърдите ѝ се вдигаха и спускаха спазматично. Някой ме обърна по гръб и смъкна маската ми. Топъл въздух се плъзна по лицето ми и изкрещях от болка.

-Божичко, това е българина!

-Кой… чакай… онзи ли? Дето смъква мъртвите от планината?

-Същия… дайте одеяла! Ханс, включи примуса! Направи чай – мъжът се надвеси над мен. Усмихва се широко. – Бидхя вярно казваше, че планината те мрази твърде много, за да те вземе, българино.

Жълтото петно над мен бавно придоби форма. Мургаво лице, с високи скули и бръчки, впити дълбоко в кожата. На дясната буза имаше продълговат белег. Оставен му бе от пикел преди две години. Знам, защото аз бях този, който държеше пикела, докато се опитвах да му спася живота.

-Бархам?

Шерпът се засмя:

-От плът и кръв, българино. Радвам се да те видя, въпреки че не съм кой знае колко изненадан. Винаги никнеш там където не те чакат.

Силните ръце на шерпа е повдигнаха, за да седна. Ако в стомаха ми нямаше ледена буца сигурно щях да повърна. Нашите домакини. Трима мъже и една жена се суетяха около американката, като бъбреха помежду си на немски. Германката сръчно я събличаше, за да провери дали няма измръзнали крайници. Неин сънародник масажираше босите крака на премръзналата алпинистка и нареждаше нещо на родния си език.  Германката му се скара и той млъкна, но на лицето му се четеше недоволство.

Друг ми подаде чаша чай и ми се ухили широко, показвайки ми с ръце, че трябва да го пия.

-Германци? – попитах на непалски Бархам.

-Австрийци.

-Е, това обяснява всичко – отвърнах и потупах австриеца по рамото. Надигнах чашата с чай. Беше само топъл, но сякаш потопих устни във вряща лава.

Шерпът ме тупаше по гърба докато кашлицата не  премина. През това време австриецът масажираше енергично голото тяло на американката, която потрепваше едва-едва. Мъжете я гледаха загрижено без следа от похот в очите. В планината нямаше мъже и жени, а само хора.

-Кого смъкна?

-Сините гащи.

Франсоа Арно Жилда си имаше свое име в планината – Сините гащи. Мъртвите на Еверест бяха най-добрия ориентир. Видиш ли Сините гащи, значи си пропуснал пътя за върха. Долината на дъгата, така наричаха този район, изпълнен с трупове, облечени в разноцветни алпийски дрехи.

-Кога ще се откажеш, българино?

Затворих очи. Мария ми махаше весело и сочеше заснежения Еверест. Кафявите ѝ очи блестяха от радост зад очилата. Върхът беше толкова близо, че трябваше да протегнеш ръка, за да го докоснеш. Не видях оловно-сивата ивица на небето на изток, обещаваща снежна буря. Мария също.

-Когато намеря и нея.

Американката, увита в топлината на спален чувал, заплака. Беше осъзнала, че вече е вдовица.